Блог
Не в кафетата е проблемът
[27 Април 2017]
Доста сме преживели, но проблемът не е в кафетата. Не от тях не ни издържат нервите. А от изневярата. На общата кауза. На дълга към родината и избирателя, на партийното другарство. На принципите и ценностите, на морала и традициите. Доверието почти повсеместно липсва. Между съпартийци, между колеги и приятели, между съпрузи дори. Не кафетата са го сринали. И не те ще го възстановят. Поне докато не се решим да ги пием без запис.
"Хубаво е, дявол да го вземе, кафето
през работно време", пееше Тодор Колев в дебютното си парче. А дебютното
ми работно място все повече ме убеждаваше, че е така. Бързо се разчу, че знам
доста вицове, и отделите все по-често ме канеха да си пият кафето с мен. Бях
толкова млад и наивен, че започнах да се възторгвам колко добре е потръгнал
трудовият ми път. Докато веднъж ми
позвъниха да отида веднага при партийната секретарка. Изстинах. Дадох си сметка
колко много политически вицове бях разказал. Все се е намерил някой, който да
ме топне. Защо ми трябваше да обикалям по отделите, толкова ли ми е до пустите
кафета? Сега целият ми живот може да се обърка. Ни жив ни умрял, почуках на
вратата. И едва влязъл, чух: Ти ще бъдеш Дядо Мраз! Онзи, който раздавал подаръците
на новогодишните тържества, напуснал, и трябвало да го заместя. Приех на
секундата, но дълго не можех да повярвам, че ми се е разминало. Каква я мислех,
каква излезе! И чак се засрамих с колко лека ръка щях да се откажа от кафетата.
Оттогава, а със сигурност - и години,
и дори векове преди това, кафето върши много повече работа от оная, за която се
е пръкнало на белия свят. Може би затуй все заради него се упрекваме или с него
се оправдаваме. Като се почне от предишното време, в което поканата за кафе с
райбер беше с твърде ясен подтекст, и се стигне до началото на сегашното,
когато прилошаването на шефа на разузнаването след кафе в президентството е все
още с неясен причинител. А в новия век кафето вече върви не с насилие или с
отрова, а със запис. Което е почти едно и също. Независимо дали се случва в
конгресните паузи, в парламентарните коридори или във фирмените офиси, в
медийните нюзрумове или в баровските курорти. Без значение дали е между
партньори от НАТО, между имена от едно и също правителство или между
съпартийци. Канят те на приятелска или делова среща, а микрофонът или камерата
вече са включени. А утре, ако не им вървиш по гайдата, ти казват, че ще стане
леле-мале. Викат те на колегиален разговор, а после разбираш, че са те
записвали. А когато питаш морално ли е цялата страна да разбере какво сте си
споделили насаме, ти отговарят, че е също толкова морално, колкото и да
осъществяваш със скрита камера журналистически разследвания.
Вече дори и сексът се прави със запис.
И не само оня, тайният, в някоя хотелска стая или в служебния кабинет. А даже и
най-законният, във връзките, чиято история се развива пред очите на всички. И
това се върши не само от дебели чичковци, за да изнудват младите си любовници,
ако дръзнат да се освободят от потните им туловища. Но и от красиви като жребци
младежи, при това - популярни от телевизията. От зарязани приятели на
плеймейтки, на адреналинки, на нароилите се моделки и спътнички на футболисти.
Че и от нови всеобщи любимци, успели да убедят народа, че го закрилят от
мигрантите. Правят клип след клип, а после ги пускат в интернет, та да видят
всички с какви лековати момичета са си имали работа. Всеки вече кани и записва.
И не защото е напреднала техниката, а тъй като се е изродил моралът. Записват и
притискат, а после - кафетата им виновни.
А те, кафетата, и до днес вървят с
вицове. Като този за съпруга, който спипал жена си с друг и го заплашил да го
убие. Чакай малко, казал любовникът, седни да пием по кафе. Аз ще отида в гроба, ти - в затвора, а тя, каквато е
шавлива, ще го прави с когото си иска. Какво печелиш? Пили по едно, по две, на
третото кафе съпругът отстъпил. След време пак ги хванал и пак взел пистолета.
Този път щял да убива нея. И отново: чакай малко, да пием по кафе. Ще я очистиш
и ще отидеш в затвора, а аз ще съм на свобода и ще бъда с която си искам. Какво
печелиш? На третото кафе съпругът се отказал. Не минало много и пак ги заварил.
И решил да се самоубие. И отново чул: чакай малко, да седнем на кафе. Ще се
гръмнеш и ще влезеш в гроба, а на нас с жена ти вече няма кой да ни пречи и ще
го правим колкото си искаме. Какво печелиш? На третото кафе рогоносецът прибрал
оръжието, но отишъл при личния лекар и му споделил всичко. Много си преживял,
казало джипито, всеки на твоето място би психясал. Ох, докторе, успокоил се
мъжът, а аз се опасявах да не би да ми е от многото кафета.
Да, доста сме преживели, но проблемът
не е в кафетата. Не от тях не ни издържат нервите. А от изневярата. На общата
кауза. На дълга към родината и избирателя, на партийното другарство. На
принципите и ценностите, на морала и традициите. Доверието почти повсеместно
липсва. Между съпартийци, между колеги и приятели, между съпрузи дори. Не
кафетата са го сринали. И не те ще го възстановят. Поне докато не се решим да
ги пием без запис.
27 април 2017 г., в. „Дума”